„Кой говори в нас, когато говорим?“
„Човекът, който виждаше отвъд лицата“ е роман за насилието като отчаян стремеж да се спасиш от несигурността. Шмит говори за завладелия света имперализъм на глупостта, за болестта на мисълта, за границите , поставени от човека на човека. Романът е ексцентричен, дълбоко философски разговор за (не)видимото, което стои около нас. „Човекът, който виждаше отвъд лицата“ разголва човека, намиращ се между животинските си инстинкти и духовните стремежи; между душата, духовното състояние и телесното, между материалното задоволство и щедростта...
„Може да твориш само като уравновесяваш страх и сръчност. Ако се страхуваш много, не можеш да изобретяваш. Ако контролираш прекалено, не се подлагаш на риск и изпод перото ти не се изплъзва нищо значимо“
20годишният Огюстен Тролие, журналист в местен вестник е надарен с дарбата да вижда мъртвите около себе си. Но до какво води това? Привилегия или наказание е? Ерик Шмит разглежда изначално въпроса за вярата, религията, хуманизма и жертвоготовността чрез героя си.
„Абсолютната вяра не говори за интелигентност, а за воля. Тя не представлява начин да се познае светът, а поемане и задължение в света“
Романът представя конфликта между Бога и Човека като причинно-следствена връзка за случващото се около нас и за липсата на кураж за поемането на отговорност от действията.
„Разочарованите от Бог са разочаровани от човека. Като желаят всевластен Бог, те се стремят към човек без свобода“
Дали не търсим винаги някого, на когото да прехвърлим вината за грешките, тревогите, спънките си...? Скриваме се в т.нар. карма, съдба, Бог, Сила, но никога не поглеждаме в себе си. Грехът е личен акт, осъзнато действие. И преди да го оспорите, припомнете си, че именно Онзи, в когото търсите себе си, ни е надарил с разум, избор на действието, свобода на духа.
„Боли ме човекът, защото вярвам в него“
Да живееш в периферията на обществото, но да съумееш да съхраниш себе си и то въпреки липсата на образци за подражание, да не се радикализираш, да не се омърсиш, да останеш чист пред себе си. За какво ви говори това? За характер, за смелост, кураж, а може би най-вече за приложен интелект да преценяваш правилно и да премерваш стойността на нещата, хората и ситуациите. Е, „Човекът, който виждаше отвъд лицата“ е поредната изненада, поднесена от Е. Е. Шмит.
„Най-напред потърси себе си. Не ставаш такъв писател, какъвто си решил, а писател, какъвто си. Не се заблуждавай. Още по-малко се мрази. Ако съществува, който си, те чака търпелив, нов, непокътнат, на върха на перото ти, след хиляди изречения, които ще те заведат до него непохватно, но неизбежно“
"Човекът, който виждаше отвъд лицата" е роман за премълчаваните обществени и лични, дълбоки въпроси, за конфликтите и произхода им. Огюстен ще ви разтопи с дълбоката си искреност и макар липсата на обществена и социална принадлежност, той притежава силен характер и идентичност в образа, които надявам се ще поставят корените на едни нови социални възприятия във всеки един от вас.
„Смъртта не придава стойност на каузата, а каузата придава стойност на смъртта. Това, че някои се убиват, за да утвърдят някоя сектантска доктрина, не подсилва тази доктрина, а свидетелства за висша степен на заслепение. Затова пък, когато един човек се жертва, за да спаси живота на мнозина, това утвърждава хуманизма и доказва забележителен кураж“
