Предложението ми за интересно четиво е на финландския писател Арто Паасалина, известен с прозвището “майстора на абсурдния хумор” и както и ще се уверите, това съвсем не случайно.
“Мелничарят, който виеше срещу луната” е типичната история за човешките взаимоотношения, за възприемането на Другия, за (не)толерантността и силата на обичта, но поднесени и разказани с тънкия и леко остър хумор, присъщ на автора. Четейки прави впечатление езикът на героите и потока, по който се носи разказа. На места, се среща типичния “уличен” изказ, който обаче стои съвсем на място и по никакъв начин не вулгаризира текста.
Историята на творбата се върти около главното действащо лице – Гунар Хутунен, чиито единствен “порок” “недъг”, “особеност”…,както искате го наречете е виенето срещу луната. Да, правилно прочетохте! Гунар излива емоциите си, независимо оттова какви са те, виейки. И именно тази различна негова черта в поведението, довежда до редицата перипетии, с които той се сблъсква.
Мястото на действието в романа се развива в едно финландско село, където един обикновен ден се появява Гунар Хутунен, който без да предполага преобръща из основи ежедневния ритъм, както на селяните, така и своя. Ироничната нишка, която ще ви остави без думи е контрастта между действията на Гунар и поведението и отношението на селяните. След пристигането си, Хутунен закупува местната мелница, чрез която набавя житото и съответно прехраната на цяло село и отваря дъскорезница. Образът му е изграден изцяло върху позитивното и приятелско отношение към ближния. Паасалина рисува Гунар, като светъл, топъл, отворен и чистосърдечен. И в противовес на това, реакциите на жителите на селото – мътни, груби, изгубили човешката основа, върху която да надградят нужните добродетели.
Романът поставя на дневен ред въпроса доколко отворени сме към “различния”, “нетипичния” образ? Нима всеки един не изразя емоциите и душевните си състояния па свой определен си начин -плачейки, викайки..и др. И това означава ли, че трябва да бъде отхвърлян, отритван и прогонен от останалите?!
“Мелничарят, който виеше срещу луната” е роман, който бих определила като урок по съпричастност. Морален дълг на всеки е да приема и помага на човек в нужда и да не причинява, това, което самия той не желае. Майсторството в книгата за мен се крие в способността на Паасалина да обрисува една недотам лека тема, но по един хумуристичен, лек и пъстър начин, който не ти позволява нито за миг да оставиш романа.
Прочетете и няма да съжалявате!
