За куража да живееш– „Живот в скалите“ от Мария Лалева

"Ние, хората, не осъзнаваме колко много красота можем да създаваме с енергията си, с мислите си, с думите си, с любовта си."

2018г. е годината, в която Мария Лалева разтваря всичките си сетива, за да роди героите на книгата, която безспорно ще остане в историята на българската литература. И не заради друга, а заради откритата човещина, дълбочина на чувствата, огромния констраст на героите, намиращ се и във всеки един от нас, а именно битката с доброто и злото...и търсенето на спасение в нещо, в някого.

"- На жените, които обичах, подарявах залез…
- Защо не изгрев?! Символично е, начало… Начало на нов ден.
- Защото да подариш залез е обещание. Обещанието, че ще бъдеш до нея в тъмното, което идва. Каквото и да крие в себе си. Обещанието, че няма да се събуди сама. Повярвай ми, всяка жена чака този, който иска да ѝ подари залез. Жените са уморени от изгреви с мъже, с които не са залязвали. Прииска ли ти се да подариш залез на жена, не се питай повече дали я обичаш."

Малко са българските съвременни писатели, които така умело боравят с думите, които успяват да пронижат и да се докоснат до всичко това, което носим вътре в себе си, за да се вгледаме и помислим за всичко изминато и предстоящо...

"- Няма по-тежка раздяла, синко, от тази с жена, която си отива от теб, обичайки те. Това е най- обичащата жена под слънцето.
- Дълга ли е такава раздяла?
- Няма значение колко е дълга. Тиха, красива и страшна е. Страшна, защото през цялото време знаете това и още повече - знаете защо. А най- страшното след това е да не си простиш, че си я пуснал."

Действието на „Живот в скалите“ се развива в любимия на авторката Созопол. Неизлечимо болна майка пристига с малкия си син в градчето, където съвсем неочаквано тя открива семейството, за което винаги е мечтала в лицето на напълно непознати хора. Михаил, Демир, Луиза и баба Настасия ни поставят на масата въпроси и ни предизвикват заедно с отчаяната майка да намерим посоката, да открием точните отговори, без значение какви са те и колко тежат.

"- Таралеж в гащите е красивата и умна жена, приятелю... Цял живот съм бягал от такива....
- Грешиш. Таралеж в сърцето са. Бог ни праща жените по размера на сърцето, а ние ги мерим по гащите си."

Не знам как да определя дебютният роман на Мария Лалева – философски, драма, психология... Мисля си, че „Живот в скалите“ е по-скоро магия. Роман с послание, насочен към предопределеността, роман за силата да приемаме нещата, такива, каквито ни се дават, да търсим най-доброто и в лошото, да извличаме урок от всичко, което ни жегва.... Да благодарим за предателите, които срещаме по пътя, защото те ни учат – на сила, на характер. Паразитните хора се дават само на силните, те са тяхна привилегия, защото могат да ги надскочат. Приемете тази житейска среща като комплимент и ги отминете. ...

“Малките победи и големите загуби те правят мъдър, приятелю. Не големите и шумни победи. Винаги съм вярвал, че мъдростта е тиха. Няма мъдрост без тишина и няма тишина без търпение. Голямата победа е подскок, след който не знаеш как и къде точно ще се приземиш.”

 Да, много ще вземете от героите на „Живот в скалите“, но и много ще съпреживеете с тях.  Ще преминете през чистилището, за да излезете, на финала на книгата, заредени с нова вяра, сила и кураж в търсене на самите себе си.

“– Хората все ми повтаряха: "Времето лекува. Дай си време". Глупости! Глупости на квадрат! Човек е смъртен и тленен! Поради което се уморява. Разбираш ли?! Уморява се да бъде уморен от болката си. И тогава я прежалва. Не времето, човек сам се лекува от нея. Точно, защото го е страх от времето. А самотата ми е избор. Моят!
– Защо тогава усещам гняв?
– Гневът е добре прикрит, агресивен, но въпреки това, страх.
– Не се страхувам от самотата.
– И не бива! Обичай я. Няма друго човешко състояние, което да те поведе по път, в който отговорите се дават още преди да си измислил въпроса.
– А защо тогава повечето хора плачат от самотата и бягат от нея?
– Защото не вярват, че са си достатъчни, че са цели и завършени. Не вярват, че носят всеки отговор в себе си. Търсят някого, на когото да зададат въпросите си, защото нямат смелостта да видят собствените си отговори.
– Е, нима, според теб, животът е игра на въпроси и отговори?!
– Горе-долу... Прибави щипка любов и страст, един хубав морски залез, едно новородено дете, малко звезди и хубаво вино в тая игра и вече знаеш какво е животът.”